Братята
Шрифт:
— Има само два начина — каза Бийч. Той бе бивш федерален съдия и останалите го слушаха внимателно, макар че материята им беше позната. — Първият е делото да бъде върнато на инстанцията, която е издала присъдата, и да се подаде молба за намаляване на наказанието. При много редки обстоятелства съдията има правомощия да пусне някой затворник. Но рядко се прави.
— Ти правил ли си го? — попита Спайсър.
— Не.
— Мръсник.
— По какви причини може да стане това? — попита Ярбър.
— Само когато затворникът е предоставил нова информация за стари престъпления. Ако затворникът окаже достатъчно голяма помощ на властите, могат да му опростят няколко години.
— Не звучи особено обещаващо — каза Ярбър.
— А другият начин? — попита Спайсър.
— Да ни прехвърлят в някое место с полустрог режим, някое от по-хубавите, където от нас няма да се очаква да спазваме правилата. Бюрото по затворите има единствено право да разпределя затворниците. Ако новите ни приятели във Вашингтон натиснат когото трябва, Бюрото може да ни премести и в общи линии да забрави за нас.
— Не си ли принуден да не се отдалечаваш от такова място? — попита Спайсър.
— В повечето случаи да. Но всяко си е различно. Някои се заключват нощем и имат строги правила. Други са много либерални. Можеш да се обаждаш по телефона веднъж дневно или веднъж седмично. Зависи от Бюрото.
— Но все пак ще бъдем осъдени, значи престъпници — каза Спайсър.
— Това не ме притеснява — успокои го Ярбър. — Не смятам да гласувам повече.
— Снощи ми хрумна една идея — намеси се Бийч. — Част от сделката да включва Лейк да ни помилва, ако бъде избран.
— И аз си го мислех — подкрепи го Спайсър.
— Аз също — каза Ярбър. — Но и да сме били осъждани, какво от това. Важното е да излезем оттук.
— Не пречи да попитаме — отвърна Бийч. За няколко минути Братята се съсредоточиха върху кафето си.
— Аргроу ме притеснява — заяви накрая Фин.
— Защо?
— Появява се отникъде и изведнъж става най-добрият ни приятел. Прави някакъв фокус с парите ни и ги превежда в по-сигурна банка. Сега пък е връзката ни с Арън Лейк. Не забравяйте, че някой чете пощата ни. И това не е Лейк.
— Мен не ме притеснява — каза Спайсър. — Лейк трябва да намери човек, който да говори с нас. Задействал е връзките си, проучил е нещата и е открил, че Аргроу е тук и че има брат, с когото могат да преговарят.
— Прекалено удобно, не смятате ли? — попита Бийч.
— И ти ли?
— Може би. Фин има право. Знаем със сигурност, че е замесен и някой друг.
— Кой?
— Това е големият въпрос — каза Фин. — Затова не съм спал цяла седмица. Има и още някой.
— Какво ни пука? — попита Спайсър. — Ако Лейк може да ни измъкне оттук, прекрасно. Ако някой друг може да го направи, какъв е проблемът?
— Не забравяй Тревър — каза Бийч. — Два куршума в тила.
— Затворът може да се окаже по-безопасен.
Спайсър не беше убеден. Той довърши кафето си и каза:
— Наистина ли смятате, че Арън Лейк, на когото му предстои да бъде избран за президент на Съединените щати, би наел убиец да ликвидира един тъп адвокат като Тревър?
— Не — отвърна Ярбър. — Не би го направил. Твърде рисковано е. Той не би ни убил. Но тайнственият непознат би го направил. Убиецът на Тревър е същият човек, който ни чете пощата.
— Не съм убеден.
Тримата бяха заедно там, където Аргроу се надяваше да ги намери, в юридическата библиотека, и явно го чакаха. Той влезе бързо и като се увери, че са сами, прошепна:
— Току-що отново се срещнах с брат си. Трябва да поговорим.
Влязоха в стаичката си, затвориха вратата и се събраха около масата.
— Нещата явно се развиват твърде бързо — каза нервно Аргроу. — Лейк ще даде парите. Ще ги преведе където искате. Аз мога да ви помогна, а иначе действайте с тях както намерите за добре.
Спайсър се изкашля многозначително.
— По два милиона на всеки?
— Както поискахте. Не познавам мистър Лейк, но той явно работи бързо. — Аргроу погледна часовника си, а после хвърли поглед през рамо към вратата. — Някои хора от Вашингтон искат да се срещнат с вас. Важни клечки. — Извади от джоба си някакви листове, разгъна ги и остави по един пред всеки от тримата. — Заповеди за помилване от президента, подписани вчера.
Много резервирано те се наведоха напред, взеха листовете и се опитаха да ги прочетат. Изглеждаха официални. Те разгледаха черните букви в горната част, няколкото многословни абзаца и подписа на президента на Съединените щати и не можаха да кажат нито дума. Бяха шокирани.
— Ние сме помилвани? — успя да попита накрая Ярбър с пресъхнало гърло.
— Да. От президента на Съединените щати.
Продължиха да четат. Нервничеха, хапеха устни, стискаха челюсти и се опитваха да скрият шока си с мълчание.
— Ще дойдат да ви вземат и ще ви отведат в кабинета на началника, където важните клечки от Вашингтон ще ви съобщят добрата новина. Преструвайте се на изненадани, разбрахте ли?
— Няма проблем.
— Не би и трябвало да има.
— Как се сдобихте с тези копия? — попита Ярбър.
— Дали са ги на брат ми. Нямам представа как. Лейк има влиятелни приятели. Ще ви пуснат незабавно. Ще ви закарат в Джаксънвил, където брат ми ще се срещне с вас в един хотел. Ще чакате там, докато получите потвърждение, че парите са преведени по сметката ви, а после ще предадете всички мръсни писъмца. Всичко. Разбрахте ли?
Те кимнаха едновременно. За два милиона долара бяха готови да предадат всичко, с което разполагаха.
— Ще се съгласите да напуснете страната незабавно и да не се връщате поне две години.